Прекарахме прекрасен уикенд в градината. След дългата зима поемах всеки лъч слънчева светлина. Свежия въздух и аромата на пролетни цветя принасяха допълнително за магията. Колко невероятно е как Бог съживява целия растителен свят всяка пролет, всичко оживява отново в пъстри цветове.

Photo credit: CJO Photography

Семейната идилия беше пълна. Всеки се беше залисал в задачата си. Големият мъж бръмчеше с косачката, а малкия се занимаваше упорито в пръста с лопатката си, която често бъркаше с лъжица и опитваше от вкусната земя. Аз се бях съсредоточила върху “китките, който развалят райграса”, както ги нарича мъжа ми.

 

Не че разбирам много, но прилагах каквото съм запомнила от баба и това, което свекървата е наредила по Скайп. Та тръгнах към един храст от красиви рози, въоръжена с ръкавици и лозарски ножици. Розата беше направила много пъпки, прекалено много и трябваше някои от тях да се окастрят, за да може останалите да получат достатъчно хранителни вещества, светлина, вода… и за да не се пречупи някое клонче от тежестта на цветовете.

 

Помислих си каква прекрасна метафора е това за един човек с претрупан календар. Замислих се за как се захващаме някой път с милион неща. Повечето пъти с чисто добри намерения. Друг път ни е неудобно да откажем. Или пък по навик, няма кой друг да го направи… и просто защото обичаме да сме заети и въвлечени в различни дейности. И така заприличваме на моята градинска роза, отрупани с леко наклонени от тежестта клони, с повече пъпки, отколкото можем да изхрани. Или с повече ангажименти, отколкото можем да се правим. Толкова, че да не ни стигнат силите.

 

Оказва се, че окастрянето е много необходим процес на розите. Мисля си, че и за нас може да се окаже доста здравословно. Може да е някой ангажимент, който сме поели и ние в повече, може да е взаимоотношение с някого, който е по-скоро като плевел, или просто лош навик, който имаме...

 

Докато окастрях розата се заканих да се прибера и да окастря и календара си :) Може би и вие имате какво да окастрите тази пролет?