Из "Добро утро, Дами"...

“Ах, горкият Давид. Знам какво му е.” си помислих след като прочетох 29-та глава (линк към нея). Беше избягал от дома си, от мястото, на което беше сред своите, там, където беше близо до Бог и Той го защитаваше. Сега беше в “другия лагер” и буквално, и преносно. Биеше се за враговете на неговия народ, ядеше и пиеше с тях. Опитваше се да стане един от тях, но те не го приеха, въпреки неговите жертви. Макар че повече от година Давид беше сред тях, те все още не го бяха приели. Нещо в него ги караше да се съмняват в него, с нещо той беше различен от тях.

Аз познавам това усещане. Чувството, че не се вписвам там, към където се стремя. За съжаление е имало моменти, в които и аз съм напускала Божия “лагер”, както Давид го направи. Причините може да са различни, Сатана винаги се опитва да ни примами. Но когато съм там, в света, виждам и усещам, че не принадлежа там, че това не е моят дом. Дори да съм затънала в греха, който ме е довел там, нещо в мен знае, че това не е моето място. Духът ми не е щастлив, копнее за чистота и мир. Знае, че няма да ги намери там, където съм се запътила, и нежно ме показва пътя към вкъщи.

А и света вижда, че това не е моето място, както видяха, че Давид не принадлежеше там. Веднъж изкупени от Исус, познали неговата благодат, милост и любов, вече никога няма да бъдем цели или щастливи в света...не, че сме били такива преди това. И аз се радвам за това! Радвам се, че всеки път, когато тръгна на там, забелязвам, че все по-малко и по-малко имам общо с онзи свят, че той не е моят свят. Моят свят, моят дом е при Исус!